Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.12.2008 14:53 - ВЯРАТА
Автор: cornflower Категория: Технологии   
Прочетен: 2191 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 21.04.2009 07:28


Що е вяра? В ежедневния език понятието вяра има твърде тясна употреба. Обичайно е вярата да се схваща като безпрекословно приемане истинността на дадена теза. Да приемеш "на вяра" бе водещ принцип в пропагандната методика на тоталитарната власт. Употребата на понятието вяра с подобен смислов нюанс не отговаря на истинското му значение, изразено в прословутите думи на ап. Павел, за когото вярата е гарант, субсистираща сила на всяко познание (Евр.11:1).

Тук е необходимо да обърнем повече внимание на този пасаж от Новия завет - доста несполучливо предаден в Синодалния превод, за да проникнем по-дълбоко в същността на библейския термин вяра. Трудната за превод гръцка дума hypostasis, заимствана от философския понятиен апарат на древна Гърция, в латинския текст (по изданието на  Theodorus Beza) е преведена описателно, за да се избегне рискът от изкривяване на смисъла - това, което се е получило в Синодалния текст. Във  Vulgata  бл. Иероним е предпочел substantia  вместо  subsistensia. Сега ще изоставим българския превод и ще се опитаме да интерпретираме чрез синтез гръцкия и латинския текст.

"А вяра е осъществяване на онова, за което се надяваме, и доказателство за онова, което не се вижда."


Казано направо, благодарение на вярата нещата съществуват (!). Именно това иска да каже ап. Павел, използвайки трудно преводимия термин hypostasis - понятие, което ще изиграе твърде важна роля в по-късното развитие на систематическото богословие. Във всеки случай трябва да се знае, че в Евр. 11:1 hypostasis означава единствено и само съществуване на нещата, осъществяване това, което Beza е превел аналитично като "illud quo subsistunt" и което с една дума ще каже subsistenia. Тази иначе късна лексема преминава после и в английски език като subsistense с основно значение състояние или факт на съществуване (съгласно  Random House Webster`s College Dictionary).

По подобен начин бихме могли да анализираме и втората част от дефиницията на ап. Павел, където вярата се определя като  eleghos - (demonstratio) доказателство за нещата, които не се виждат. От това следва, че единствено благодарение на вярата ние сме в състояние да разсъждаваме и да се изказваме за тези предмети, които не са налични в сетивата и за които нямаме непосредствено познание. Към тези предмети спадат всички обекти на човешкия познавателен апарат, всички мислими същности, които обитават човешкото съзнание.

След като направихме една малка езикова забележка относно превода на тази кратка дефиниция на вярата, дадена от ап. Павел, вече можем да проследим действителността, която следва от приемането на нейната истинност - 1) във вярата се осъществява нашата надежда и 2) във вярата се осъществява нашето познание.

Съгласно юдео-християнската традиция вярата е основата, върху която се изгражда действителността. Да си спомним думите на Христос, според който вярата е способна да премести планини, т.е. това е силата, която променя действителността - "ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести: и нищо няма да бъде за вас невъзможно" ( Мат. 17: 20; срв. Мат. 21:21, Марк 9:23, Мука 7:6). Нещо повече, благодарение на вярата светът около нас не се разпада и отново благодарение на вярата, той ни се предлага да го опознаваме и овладяваме. Това важи не само за света около нас, но и за света в нас. С една дума вярата лежи в корените на човешкото познание и на цялото съзнание въобще. Действителността не е неизменна даденост, която съществува самостоятелно извън човека.

Отново трябва да подчертаем, че под вяра тук изобщо не се разбира някаква психологическа нагласа, готовност дадена теза да се приеме за истинна безпрекословно и без проява на съмнение. Тази опростенческа представа за вярата ни се налагаше от атеистическия материализъм, който отричаше вярата като познавателна сила, именно изхождайки от безусловната увереност в истинността на марксистките постулати.

Вярата като психологически феномен стои в основата на всяко знание - било то субективно или обективно, позитивно или негативно. Научното знание е ситема от обективни съждения, изградени на базата на опита по пътя на индукцията. Ако квалифицираме цялото това знание по родове и видове, то най-висшият род ще заключава в себе си аксиоматичното знание, което априори се приема за необходимо истинно на базата на феномена вяра. Така също ако отречем вярата, отричаме незабавно и всяко научно знание.

Невъзможно е да се изгради научна система, която да съществува напълно автономно и самостоятелно без извъннаучни елементи. Този вид елементи се вплитат в тъканта на всяка наука под формата на самодостатъчни истини, без които не може да се изгради система на познанието. Науката като causa sui - причина сама в себе си - е утопия и наивна илюзия.

***

Несъмнено, разглеждайки отношението между вяра и знание, религия и разум, това най-вече ще ни спре над въпроса за съвместимостта между самата религия и философията. Времето на зараждащото се християнско систематично богословие съвпада с времето на замиращата елинска философия, затъваща в тресавището на скептицизма.

Макар и скептицизмът да е съществувал винаги, в древността негов предмет е бил човешкото знание и той днес не би дръзнал да третира истинското богопознание, ако по-късно елинизираната теология и схоластическа систематика не бе започнала да разглежда Бог като обективно понятие на познавателния апарат; ако Бог не бе рационализиран в резултат на някакъв категориален анализ от страна на осакатения човешки разум, който е неспособен да обясни дори съвсем очевидни неща; ако Аристотел не бе заменил Христос.

В църковното съзнание Истината произлиза от съборността и от невидимото действие на Светия Дух, когато нашите умове стават причастни към Неговите дарове. В Църквата решава преди всичко Светият Дух. Този принцип съзираме в съборното определение на Апостолския събор: "Светият дух и ние решихме..."(Деян.15:28). Всъщност, този начин на изказване е характерен още от епохата на класиката. Той се употребява, когато е необходимо да се формулира някакво официално решение на държавно равнище (напр. "съветът и нар. събрание решиха...").

Нека не се заблуждаваме - Християнството е повече от всичко вяра в разума, но то е и своеобразно обновление на разума. Новият завет настойчиво ни учи, че трябва да имаме "Бога в съзнанието си"(Рим.1:28), но преди това е необходима истинска духовна метаморфоза, за каквато говори апостол Павел, използвайки израза "обновление на ума"(Рим.12:2).Христовото познание е познание на разума, чрез разума и в разума - познание на Логоса, поради което съвсем не случайно Църквата пее в тропара на Рождество Христово: Твоето Рождество, Христе, Боже наш, яви на света светлината на разума.

Това, с което елинската философия е допринесла за победата на Християнското богословие над самата нея, са собствените й оръжия - методите на философстването, които християнските автори твърде удачно използват за излагане и защита на църковната доктрина. Но че е имало конфликт между гръцката философия и и новопоявилото се Християнско учение, за това съдим по думите на ап. Павел: "Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. Защото юдеите искат личби и елините търсят мъдрост"( Кор.1:21-22).

Най-голям интелектуален враг на Християнското богословие се оказал неоплатонизмът, но цялата "интелектуална борба" между великата елинска култура и новопоявилото се учение се води на полето на философските методи, създадени от елините и доразвити от християнските апологети.

В периода на Вселенските събори "християнското безумие" побеждава "елинската мъдрост" и се утвърждава като вяра и знание на една нова епоха - учение, носещо печата на Истината, извлечена от Откровението. Но това учение получава своята смислова писмена форма едва след като бива синтезирано с философското изкуство на понятията. По този начин Християнското богословие своеобразно възражда елинската философия, претворява я в едно ново знание. Християнското богословие е своеобразна философия по същия начин, както античната философия в една немалка част е била своеобразно богословие.

Но докато за мнозина философското познание се таи само и единствено в самодостатъчността на човешкия разум, то за Православието познанието произтича предимно от Божественото Откровение, което вече придобива "приземен" вид чрез обличането му в понятията на философията. Следователно Църковното учение не е подвластно на естествената светлина на разума, а на светлината на Христовия разум. Идеята за самодостатъчния човешки разум, която настойчиво проповядват секуларните науки и атеистическата идеология, сама по себе си е противоречие в зародиш - contradictio in adiecto.

И тъй, доколко може да има християнска философия, доколко човешкият разум е способен да поглъща от светлината на свръхразумното Божествено Откровение? Синтезът между вярата, свръхестественото Откровение на Бога, Св. Писание, отчасти Св. Предание и философията, намира своята реализация в православната догматика. Догматът сам по себе си е кратка словесна формула, в която се синтезира съобразно необходимостта чрез философски методи и понятия това, в което Църквата винаги и навсякъде е вярвала.

Вярата не е абстрактна, а напратив - конкретна. Тя е насочена към Бога, но освен посока има и съсържание. В този смисъл вярата необходимо ражда догмата и оттук следва, че всяка религия е догматична така, както всяка наука е аксиоматична. Догматът е философско-Божествена Истина, но в него непрестанно трябва да се прониква и да се живее. Истината за човешкия разум е една тъмна и безкрайно дълбока бездна, в чиито глъбини може да се проникне единствено и само чрез светлината на Христовия разум. Догматът не е просто статично съждение, а преди всичко жива Истина, която разкрива пред нас все нови и нови хоризонти.

С разумното приемане на догматичната формула не се свършва Откровението, а напротив - от нея се започва, тя е сама един възпитател до израстване на съзнанието. След като обект на философстването е самата Истина, а обект на религиозното съзнание е Бог, то несъмнено религиозното философстване е едно Богопознание, Богосъзнаване, познание в Христа чрез Божествената любов, неугасващата Премъдрост и Христовия разум.
      

     
                                                        
Публикувано в "Православие БГ" от Никола Антонов

  

 
                                                                                                                



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Без вяра не става!
10.12.2008 19:56
Без твърдост и ръка корава!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cornflower
Категория: Изкуство
Прочетен: 1394814
Постинги: 158
Коментари: 2101
Гласове: 19757
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031