Намирах се в най-сгъстения мрак, преди разсъмване. Животът ми бе олицетворение на борба, съпроводена с огромно духовно неудовлетворение. Сякаш сизифово проклятие ме връщаше все в началото...

Блъсках се в стените на кафез и се молех за примирение. В отговор получавах двойна непримиримост. Конфликтът нарастваше. Тъпчех на едно място и само мисълта ми летеше нагоре. Повдигах се на пръсти и протягах ръце, почти докосвайки мечта. Крилете, които никнеха в паденията, най-после трябваше да се освободят от гравитацията. Още малко… Превалила половин живот, трябваше да започна отначало. Това означаваше нова война, заради увеличената дистанция със земното.

Трябваше да преодолявам двойни съпротивления…

Не един, Бог ме изпращаше едновременно на три фронта. Чудех се как устоявам. Невъзможно бе за човешката природа да се справи, без намеса на свръхестествена сила и разум за действие. Сила, която осигуряваше защитите и каляваше, препращайки безмилостно към възходящо градииращите трудности по пътя нагоре…

Божието чакаше да бъде проведено, защото пътят свършваше…

И ето го поредното „малко” препятствие, което както изглеждаше, можех да прескоча от раз. В него обаче се беше скрила всичката деструктивност, измамващо маскирана в пашкула на сребърно кълбо. Трябваше да го разплета, за да получа мъничката порция удовлетворение, което ми се полагаше до… следващата буря…

Земята щеше да спре да се върти, ако не се изчистеха Авгиевите обори…

Огледах се - бях сама. От мен се искаше да започна първа. А деструктивността се поддържаше от течението. Трябваше да тръгна срещу него. Отново. Бях свикнала с природните бедствия. С ветровете, които духайки от всички посоки, ме държаха изправена, в прегръдките на стихиите по върховете. Силна, непокорна и неподвластна. Като айсберг, който не може да бъде заобиколен, но за който регреса щеше да употреби всичките си усилия, за да бъде разтопен. Да бъде превърнат в река безименна, безцветна, тиха и плитка, която всеки може да прецапа с кални крака...

Не можеха да ме приемат, нито елиминират…

Да не бъда, да не бъде! Дори когато намирах привърженици, в един момент ме изоставяха и се обръщаха срещу мен. Заради което щяха да страдат нечовешки. Да обрекат не само себе си, но и следващите. ТЕ предаваха децата си, но това не интересуваше жалките консуматори. За тях беше важно, че за момента получаваха платената си роля, която им осигуряваше жалко физическо съществуване. ТЕ не желаеха такъв прогрес, в който преобладаващата посредственост няма да бъде водеща. ТЕ изговаряха всички едновременно празни слова, отричайки Истината. Доволно се завръщаха при ласкателите и се чувстваха значими, оплаквайки застоя, задръствайки фактически движението сами...

Аз бях за тях самата ерес...

Вървях сама срещу лъжата и парализиращия страх, внушавани от сатаната. Срещу мнозинството, което осъзнаваше, но не признаваше вината, превръщайки я в своя религия и сила. Изгубило пътя и възможността само` да дирижира съдбата си, защото други вече я решаваха... И аплодирано от клакьорите, изблъскваше с лакти всичко истинско по пътя си. За да се нареди отново най-отпред, с отразено гротескно лице върху кривите огледала на времето...

Така Светът се самоунищожаваше…

Консумираше, без да съдава. След плодовете щеше да изяде листата и стъблата. Накрая щеше да изтръгне корените, за да не покълва надеждата за тези, които продължаваха да я чакат. Лукавият финализираше пораженията си…

А човекът дори не се замисляше дали е заслужил искрицата живот, с която е дарен за света, създаден чрез Божието слово, воля и мъдрост...

Ще ни приеме ли Бог обратно при себе си?