Чаках тази среща цели двадесет години.
По-точно стотина години чакам, ако прибавя годините на моя баща.
Прилича на възмездие. А всъщност е само неговото начало. Краят му щеше да се провлачи точно толкова дълго, колкото поколения, животи и съдби беше унищожил моят палач.
Не искам да виждам този край и не го пожелавам никому, но бумерангът щеше да се окаже жесток. Като последица от сторените злини.

Моят палач е жена и се казва Ед. Моя връстница. И двете еднакво надарени за световете, които обитавахме. Контрастиращи като черното и бялото. Тя - меняща се според обстоятелствата тлъстееща материя, аз - прогресивно растящ по сила дух. Непоклатима отвсякъде. Животът искаше от мен да бъда в близост до един пълен антипод и да завися от него. Въпреки борбеността и дарбите ми. Беше ми дадена спирачка, но и силата да я преодолявам. Гуша за гуша, без отстъпка за нито едната страна.
Провидението си искаше войната.

Мислех за нея като за демон.
Нямаше нужда да търся сходни прототипи, нито дори да описвам времето, в което е живяла. Беше достатъчна да охарактеризира цялата епоха на комунизма. Имах мисиятя да я изуча и опиша.
Моят палач Ед.

Връчи ми заповед за назначение. Нещо като сцена на реабилитация. Двадесет години след като ме беше уволнявала без причина и предизвестие. Неизменно в ролята на началник. Конюнктурата изискваше от нея пореден завой и превъплащение. Хамелеонът трябваше да продължи съществуването си в условията на капитализма. Чрез нова форма на експлоатация. От мен нищо не изискваше конюнктурата - вече нямах нужда от тази заповед. Явих се заради историческия момент, който си чакаше мемоарите. Заради акта на прошката, който трябваше великодушно да подаря на моя палач. Заради върховния миг на победата ми над него. Заради кръвта на баща ми.
Тържество на моя живот.

Тържествуваше и моят палач. Получаваше поредна възможност за демонстрация на власт и снизхождение към моята непокорна персона. Защото деградиращата функция на Ед в обществото щеше да продължи. Вече натрупала солиден финансов капитал и овластена от новото време да го управлява в своя полза. Власт за лична потреба, довела до морална разруха, до физическа и духовна смърт на много млади хора.
Тиранът! Тя не подозираше, че на нейния гръб щеше да се струпа отговорността за покосяването на цели три поколения.
Че е дошло времето за разплата свише.

Само външният й вид извикваше смешни асоциации. Толкова дебела и кичозна беше, че като вървеше, тресеше земята. Разместваше тротоарните плочки, пръскайки дебелите си кълки с кал. Плът, напомпена с хормони. Когато седнеше на кметския стол, добиваше вид на восъчна статуя от музея на мадам Тисо. Призвана да властва. Консервирана и обладана от червения дух за ролята на образцова партийка. Не само школувана, но и носеща генетичното наследство на злите гении от сталиновите времена. С ненадминати интригантски способности да разделя и владее. Ако те завихреше нейната омраза, целият град щеше да те изолира. И не петминутна беше нейната омраза по Оруел. Мразеше двадесет и четири часа в денонощието. Толкова силно мразеше, че привличаше действието на тъмните сили, докато превърна входа на Общината в гроб. В истински гроб на млад човек. Докато природни бедствия потопиха целият град. С железен юмрук направо възпроизвеждаше "Децата на Арбат" на Рибаков. Празнеше жило върху подопечните си и ги превръщаше в живи герои от известната московска улица.

А ние се раждахме в България, която нямаше да предадем.
За да получим единственото право да умрем в нея.
Така както си отидоха моите родители по на шестдесет, не приели комунистическите форми на живот. С пословичните  си трудолюбие и способности. С обичта си към земята. А аз едва проходила по нея щях да отнеса жесток спомен с милиционерския пистолет на слепоочието на моя баща. Цял живот щях да чувствам този пистолет на моето чело. Защото можех. Можех да създавам, но на палачите им беше нужно разрушението. То започваше от моето семейство, което цялото стана  жертва на комунизма.
По Божията воля останах  жива , за да разказвам...
Нямаше нужда от сходни на мен прототипи, за да се разбере трагедията на поколенията - жертви.
Жертви и на мнимата реформа.

От детството отнесох в сърцето си любовта на моите родители. Вярващи бяха. Почти не помня с какво ни хранеха. Живеехме от любов, а мечтите ни тласкаха нагоре. Иначе всички пътища ни се затваряха.
Но вяра в Бога имахме...
Помня как обикалях босичка по нашарените с перуники баири и мечтаех да си имам колело. Да си имам акордеон...
Помня безсилието на баща ми, когато често трябваше да плаща глоби за това, че изпуснал конете си в народната нива, или за това, че обрулил някое общинско дърво. За това си получаваше арестите. А в къщи го чакахме четири малки момиченца - ангелчета. А нашият баща все беше "виновен".
За това, че беше антикомунист и не се кооперира с мафията...

Накъде с такава биография? Не ангел - хранител, палач ми зачислиха комунистите. Ед имаше грижата да ми скърпи досие на "народен враг". Да окаля лицето ми с неосталинисткия си ботуш. Да ми натрие носа завинаги. За да не преча и на новото време, чиято история пак палачите трябваше да съчиняват. Фабрикуваше версии, произвеждаше ми съдебни процеси. Бях принудена да потърся убежище в друга страна. Три пъти напусках моя град, три пъти провидението ме връщаше на мястото ми.
Единствено Бог знаеше каква беше моята мисия...

Оказа се, че и в капитализма времето не беше наше. На вечната Ед принадлежеше пак безправното посткомунистическо време. Дори когато си отидеше, щеше да властва нейната сянка. А аз щях да остана с удовлетворението, че имам заслуга за слизането й от политическата сцена.
Вечната Ед, която осмисляше живота си единствено чрез производство на вторичен биологичен продукт.
И производство на безпросветност и безкултурие за овладяване на масата.

Така няколко родителски поколения щяха да обрекат децата си на нещастие.
Прокудени немили - недраги по света, превърнати в слуги и проститутки на Европа.
Защото се страхуваха да се борят за човешките си права.
Този страх се коренеше в атеизма, варварски насаждан от комунистите.
На върлия атеизъм на българина се дължеше националната катастрофа, природните бедствия и невинните жертви, които България щеше да даде.
До пълно вразумление...

Трагедията на България имаше цена.

Ед щеше да плати за всичко...


PS:  След необезспокоявания си мандат, ексградоначалничката боядиса фасадата на Общината в червено и потъна в олигархическия разкош на Черноморието, като остави в наследство на града ни дълг от половин милион евро към Европейския съюз.
Неизмерими са и моралните щети, които остави след себе си.
Едно огромно некроложно табло, поставено от нея в центъра на града остана да говори...


Люба Захова

 

Горда съм с теб момиче. Но твоята победа няма да бъда в отмъшението, защото това значи да продължаваш да живееш под сянката на миналото. Твоята победа е в това, че си останала и на същото място, при същите декори, на същия фон правиш това, което някога ти се виждало невъзможно - да бъдаш щастлива, свободна, независима. От миналото, от хората които са ти нанесли болки и страдания. Да търсиш отмъщение е продължение на страданието. Да се освободиш от тези хора - това значи да станеш победил завинаги. И това е нещо, което никой не може да ти го вземе - вътрешната свобода, любовта ти към живота, светлината в очите ти, вярата ти. Пръгръщам те силно.

Да, трябва не да съдим и отмъщаваме, а да воюваме за човешкото си име.
Във всички времена, защото поробители винаги ще се намират.
С вяра, надежда и любов.
Благодаря ти!

Да имаш среща-баланс с Властта е Дар... Ако си вярваща - правиш разлика между двете.
А иначе "забранените деца" на всички системи сме... много, но малцина го осъзнаваме.

Поздрави за постинга!
Гуш:) - както инфантилно, но и много човешки се изразяваме понякога в блога!

Забранена е цялата българска нация.
Благодаря ти.

Благодаря Ти !!!
А Ед ще си плати за всичко, това е сигурно !!!

И аз ти благодаря за куража, че България ше я бъде.

почувствах се горда с теб. Наистина:))

благодаря

приемете моето искрено уважение и аплодисменти за смелостта да напишете и публикувате този постинг.
Прегръдки! :)

Благодаря!
Косъм няма да падне от главата ми - Бог ме пази.
Накъде без лудите?
Нали борбата трябва да продължава!

Поздравления, сродна душо! И аз изпих горчивата чаша на едни налудничави експерименти, плод на същите тези палачи, но правдата ще възтържествува и всеки ще си получи заслуженото!

Да, Господ забавя, но не забравя,
но по-важно е да заживеем добре,
НАЙ-ПОСЛЕ,
а те и Европа сбъркаха...

Да, Монна,
живеем между другото,
бих казала живот в ресто,
и чакаме, все чакаме...
ще си го получим нашето на друго място..
вярвам...

...начакала се е България и е пречакала даже....
Аз вярвам, че скоро ще има възмездна изненада за този народ......
Аз вярвам и в доброто родено от Любовта
С вярата напред , с Любовта рамо до рамо, Надеждата да оставим след нас ( да ни пази гърба :) )
Един Народ, според мен, който не върви с вярата напред и с Любовта във крак, не може да остави Надежда след себе си....! - Люси

Благодаря ти, Люси!
Това си пожелах на именния ден на 17 септември.
Само тях си имаме - Надежда, Вяра и Любов.
Без тях сме мъртви..

И най-вече трябва да имаме Любов, защото тя възкресява Вярата и Надеждата. Както е и според думите на Иисус от Библията - Може всичко да имате, но ЛЮБОВ АКО НЯМАТЕ - НИЩО НЯМАТЕ!

Ще ни гонят Американците :))

Ами те фалират вече, остава да запеем: как ще ни стигнат американците...
Благодаря ти, Люси!

Време им е и им се пада!
Аз съм в Англия - и тук фалити ги гонят. И в цяла европа има финансови проблеми..
или както казах - Време им е и им се пада! Да видят краха на тяхната супер демо - утопия!