Дебнехме се. Този стреляше, а на мен никак не ми се искаше да свършвам като Алеко. Гледахме се в упор и взаимна готовност за нападение...

Виждах пипалата на октопода, с които душЕше стадата поголовно.
И мен.
Дойде ред аз да го изръбя, след като коронните му номера не свършваха. Искаше всичко, горкият Корлеоне! Не се досещаше, че над парите и властта друг властваше. При това няколко пъти получаваше предупреждение свише.
Не му достигаше сивото вещество да го осъзнае, богохулникът...

Бе, криза!
Отворих една врата и видях моите персонажи – червени избирателки с метли, екпонирани на едно канапе, чоплят семки.
Во веки веков обгрижени от държавата, чакайки пенсиониране, доволно запотени от високата температура в стаята, приличаща на сауна. Почувствах нужда от противогазова маска, заради зловонията на пот и чесън, които излъчваха „държавните служителки”, изтърбушили служебното канапе с килограмите си...

И ето го, Корлеоне: мъдри се като паметник, с ореол на тоталитарно величие – трагично о(т)живяла карикатура! Гарги плаши, неграмотия създава и експлоатира, риба в мътното лови бай Ганьо! Жив е, единодушно преизбиран, само с моя глас  „против”! Държи се така, сякаш не съществувам, но страхът му е в очите. Изчаквам достатъчно време и когато чашата прелее, един глас в мен извиква: Баста!!!
Но гласът ми е в пустиня...

Следва елиминиране на моя милост по мафиотските правила. Подмолничко, скритичко, с ръкавички, в разрез с моите публични изблици. Аз лудата, нали, колко немислимо е да се противопоставям на величието, което според шефското правило, задължително трябва да ме напъха в леглото си...

Тъй, тъй ми разказваха играта свинете. А моята мисия бе да ги извадя до един от мръсния лабиринт на светло и заставя да отговарят за делата си...
Не беше лесно: Изблъскваха ме с лакти отвсякъде. Криеха ме. Пускаха ми кучета – една луда препречваше гола пътя ми, в опит да ме засенчи (!)...Не разговаряха с мен, за да не гневят високопоставени. Внимаваха да не се внедря някъде...(То пък взе, че се случи веднъж - майтап, беше автогол на шефа!) Споко де, става въпрос за защита на стадните права, не за друго! И пак салтанати доземИ пред делящия баницата, а за мен оставаше привилегията да свърша работата.
Пък плагиатство да видиш след моите пътеки...

Наблюдавах отвисоко събитията и виждах как стадният инстинкт удължаваше всеобщата агония: алчност, страх и байганьовска хитрост – друг да изгори!  Такава бе философията на хищническия свят. Докато един ден всички станахме излишни. Вкупом...

На мушка е арендаторът. Отказа да ми се издължи, щото се разбунтувах срещу крепостното селячество. С феодална крачка, капитализъм хукнал да прави хубостникът! От държавната службица, в частен бизнес се кипреше, в сива икономика се подвизаваше.
А капиталът му, първоначалният, сещате се – от твоите и моите дялове. С присъщата кръвожадна арогантност за вълчите времена - тъпчеше, властваше и тъпчеше, а с моите пари успя да тушира всеобщото негодувание...

Само с подкупи си отвоюваха хомота жалките роби, чийто хляб бе отдавна отнет, за да бъдат натъпкани със зрелища до повръщане.
В отъждествената със сЛободия демокрация, където богатите озверяваха от излишъци, а бедните – от недоимък, извращението се бе превърнало в политика, а политиката се идентифицираше с извращение...

Корлеоне, Корлеоне, каква полза ако придобиеш всичкото богатство на този свят, ако погубиш душата си!?
Само куршумът ти е заслужен!!!

В полето на духа бяха най-изкусните му траектории. За душите се бореше. Напомпваше мускули и с юмруци изблъскваше съдържанието, отваряйки място на фалшив заместител. Тиражираше сурогати, унищожавайки истинските стойности, за да действат безпрепятствено схемите му за източване на пари.
Набеден поет ставаше, важни интервюта даваше, за единствената златна струна на обеднялата душа. На която сам свиреше...
Срещу несправедливостта лозунги издигаше, автор на най-големите беше...
За да осъществи заветната си цел - да превземе и Храмът. Където не за молитва коленичи, насочвайки оръжие...
Предаде вярата си и я продаде...

Тъй не спираха да ме гонят... Но нали нищо не се губи в природата, избивах с още по-голяма сила, откъдето не ме очакваха - трън в очите, кост в гърлото...
Е, плащах си за което...Само да се покажех, мафията се задействаше. Чупеха се стъкла, изключваха се аларми, че и картини са изчезвали. Хайде безредие, давай полиция, тая к`во иска, култура ли? - Окървавени стълбища! То управлението на Културата - срещу Културата! Един цербер в червена мантия вардеше входа, да не проникне случайно някой културен. Творците наритани, гладни, ама ще й дойде реда на оная приказка за царството, дето изтребвало мъдреците си... А като прибавиш и българската поговорка за казАна, картинката става наистина адска! Такава червена тирада ми тегли днес една кака, че ме сбърка. Още двадесет години му трябва на тоя народ да излезе от пустинята! После заглавията виновни: „Червени бабички щурмуват Бузлуджа”, успоредено с „Я кажи ми, облаче ле бяло”.

Следва смяна на действието: Започва масово ухажване на моя милост - усмивки, ръкостискане, като за кино - наближават кметските избори.
Куцо и сакато се кандидатира и ако вот не спечели, пари печели от държавното финансиране.
За да се пръкне ново заглавие: „Политиката като мръсен бизнес”, с подзаглавия: „Неосталинистка възкръсна с претенции за власт” и  „Кандидат-кмет разчита единствено на семейния вот”.

Но този път, този път Космическият разум щеше да каже „баста!” на вълчите мераци за власт  и никаква теория за свръхчовека нямаше да помогне.


...........................................

В лето две и десето, писа рука Захова, Люба