Постинг
10.01.2010 13:18 -
ПРОКРУСТОВО ЛОЖЕ
Автор: cornflower
Категория: Изкуство
Прочетен: 5255 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 03.02.2010 17:30
Прочетен: 5255 Коментари: 7 Гласове:
13
Последна промяна: 03.02.2010 17:30
Сблъска се челно в мен и ме блокира на място. Ударът бе толкова силен,
че имах само един шанс - да потъна в земята завинаги. Нямах време и да помисля за спасение - той беше взел обратни мерки. В ръката си държеше сърцето ми, което дълго време изтръгваше безжалостно. Искаше да се дулираме, за последно... Стоях права и обезкървена пред този Голиат, но непомръдваща от своя пиедестал. И не можех - беше ме завардил отвсякъде. За победения оставаше смъртта. Все едно какъв щеше да бъде края - не исках да мисля за това. Не себе си трябваше да спасявам... Бях се превърнала в едно голямо око. Виждах безкрайно ясни обстоятелства,
но още толкова и сложни. Не за разсичане беше този гордиев възел.
Бог ме даряваше със сетива за човешката драма. И сили - за най-тежкия кръст!
Без право на бягство - само един мой ход щеше да срути света, който крепях.
А под мен горящата бездна бе отворила огромна паст. Трябваше да премина над нея по въже... И пак същия сън, в който увисвам тъкмо под върха... Неравновесието, което създаваше, щеше да му коства царството. И нали беше коронован земен, рядко срещаше пречки за злия си гений. Наблюдавах го как
с лекота гълташе душите, които сами влизаха в пещта. Как рушеше олтарите
и сееше лъжливите си послания. А когато беше неканен, демонстрираше съвършенство да влиза в чужди утроби, за да убива в зародиш. Дублираше се като втория в целостта на еднояйчни близнаци... Една майка проплака в телефона ми - Бог не искаше вече да чува молитвите... Изгребвах трагедии и драми, които всеки ден се увеличаваха. Той унищожаваше целия свят затова, че му служеше вярно. Аз бях стъпила на земята само с единия крак - за другия нямаше място. Така и седях - на края на стола, с готовност да политна нанякъде. Дори леглото ми ставаше неудобно. Тъкмо когато се унасях
в дрямка, ме стряскаше гърмящия му глас. А когато все пак се спусках в сънни обятия, то беше за да ме катурне, сварвайки ме неподготвена. После блокираше всичките ми клетки насън, в опит да ме парализира. Не можех да помръдна, защото не бях будна, но и не спях. Тогава литвах от силата на изтръгнатия вик и пак оживявах...
Аз раждах и болката щеше да раздира всяка негова секунда до фаталния му край. Възраждах се, раждайки красота! Само духът ми не можеше да обладае... Натикваше ме в порочна джунгла, която трябваше да наблюдавам,
за да ме съкруши. Оплиташе мозъка ми, в който пускаше електрически ток,
докато заприличам на пулсиращо от болка кълбо. Видях едни мъртви очи, които се опитаха да ме убият... Дори пейзажът застина в лунна поза. Ако някъде успяваше да цъфне бял цвят, той бе старателно оплюван, попарван
и обезплоден. Светът заприлича на изсъхнала смокиня, давеща се във фекалии. Нощта раждаше мъртвите си рожби... * * * Един ден кентаварът щеше да се събуди сам в прокрустовото си ложе. Заплаках... Над мен остана само Бог...
че имах само един шанс - да потъна в земята завинаги. Нямах време и да помисля за спасение - той беше взел обратни мерки. В ръката си държеше сърцето ми, което дълго време изтръгваше безжалостно. Искаше да се дулираме, за последно... Стоях права и обезкървена пред този Голиат, но непомръдваща от своя пиедестал. И не можех - беше ме завардил отвсякъде. За победения оставаше смъртта. Все едно какъв щеше да бъде края - не исках да мисля за това. Не себе си трябваше да спасявам... Бях се превърнала в едно голямо око. Виждах безкрайно ясни обстоятелства,
но още толкова и сложни. Не за разсичане беше този гордиев възел.
Бог ме даряваше със сетива за човешката драма. И сили - за най-тежкия кръст!
Без право на бягство - само един мой ход щеше да срути света, който крепях.
А под мен горящата бездна бе отворила огромна паст. Трябваше да премина над нея по въже... И пак същия сън, в който увисвам тъкмо под върха... Неравновесието, което създаваше, щеше да му коства царството. И нали беше коронован земен, рядко срещаше пречки за злия си гений. Наблюдавах го как
с лекота гълташе душите, които сами влизаха в пещта. Как рушеше олтарите
и сееше лъжливите си послания. А когато беше неканен, демонстрираше съвършенство да влиза в чужди утроби, за да убива в зародиш. Дублираше се като втория в целостта на еднояйчни близнаци... Една майка проплака в телефона ми - Бог не искаше вече да чува молитвите... Изгребвах трагедии и драми, които всеки ден се увеличаваха. Той унищожаваше целия свят затова, че му служеше вярно. Аз бях стъпила на земята само с единия крак - за другия нямаше място. Така и седях - на края на стола, с готовност да политна нанякъде. Дори леглото ми ставаше неудобно. Тъкмо когато се унасях
в дрямка, ме стряскаше гърмящия му глас. А когато все пак се спусках в сънни обятия, то беше за да ме катурне, сварвайки ме неподготвена. После блокираше всичките ми клетки насън, в опит да ме парализира. Не можех да помръдна, защото не бях будна, но и не спях. Тогава литвах от силата на изтръгнатия вик и пак оживявах...
Аз раждах и болката щеше да раздира всяка негова секунда до фаталния му край. Възраждах се, раждайки красота! Само духът ми не можеше да обладае... Натикваше ме в порочна джунгла, която трябваше да наблюдавам,
за да ме съкруши. Оплиташе мозъка ми, в който пускаше електрически ток,
докато заприличам на пулсиращо от болка кълбо. Видях едни мъртви очи, които се опитаха да ме убият... Дори пейзажът застина в лунна поза. Ако някъде успяваше да цъфне бял цвят, той бе старателно оплюван, попарван
и обезплоден. Светът заприлича на изсъхнала смокиня, давеща се във фекалии. Нощта раждаше мъртвите си рожби... * * * Един ден кентаварът щеше да се събуди сам в прокрустовото си ложе. Заплаках... Над мен остана само Бог...
Прокрустово ложе в изложбата “Оживяване”
Математика на думите VI - Простота/прост...
Докосвах аз косите твои
Математика на думите VI - Простота/прост...
Докосвах аз косите твои
а след това само Бог е над теб...
Самотни стъпките търсят.
За истината отвъд разума
само Любовта е мостът
цитирайСамотни стъпките търсят.
За истината отвъд разума
само Любовта е мостът
Да, благодаря!
Освобождаване от тежестите на греха или двубоя със сатаната.
Заради Бог, към който пътуваме...
цитирайОсвобождаване от тежестите на греха или двубоя със сатаната.
Заради Бог, към който пътуваме...
трогателно, много лично и драматично!
Дано си се опазила от онези очи, които са искали да те ....
Много разцъфнали бели цветове по пътя ти, мила Люба!
цитирайДано си се опазила от онези очи, които са искали да те ....
Много разцъфнали бели цветове по пътя ти, мила Люба!
Благодаря ти, Лили, за разбирането!
(онези очи са мъртви)
Цветовете наистина разцъфват, но след огромни битки! Бог ми дава сили да преодолявам всичко!
цитирай(онези очи са мъртви)
Цветовете наистина разцъфват, но след огромни битки! Бог ми дава сили да преодолявам всичко!
Онемях като го прочетох... Дълбоко, силно, чувствено, философско мислене за драматично изживяно нещо. Разбрах и усетих всеки ред и всяка дума. И когото си поемаш дъх за следващия ред, пак пространството е пълно! Рядко срещано дар слово! Слагам го до Достоевски!
цитирайВсичко това го изживях пред последните 3 години. Може би затова те усещам и разбирам, въпреки силната и дълбока символика. Наистина е написано прекрасно. А сега накъде?
цитирайАбсолютна драма - лично преживяна. Иначе словото не може да бъде истинско.
Пиша само тогава, когато имам какво да кажа. Затова си усетила силна концентрация на чувства.
И защото има натрупване на човешки опит, при близка чувствителност, усещанията ти се покриват с моите.
Благодаря ти!
цитирайПиша само тогава, когато имам какво да кажа. Затова си усетила силна концентрация на чувства.
И защото има натрупване на човешки опит, при близка чувствителност, усещанията ти се покриват с моите.
Благодаря ти!